Моето изключително пътуване започна от Неапол – един от най-активните градове, които съм посещавала през живота си. Трафикът беше безумен, не се спазваха никакви правила, а клаксоните бибиткаха оглушително. Пешеходците притичваха нервно на червено и се оглеждаха на всички страни като уплашени зайци. Чаках дълго на светофарите, тъй като не бях свикнала с триковете на местните жители за промъкване през градската джунгла. Имаше обаче някакъв чар в цялата тази суматоха и шум около мен. Шофьорите ругаеха, пешеходците викаха нещо на висок глас, клаксоните не спираха, лудницата беше пълна. Взех железницата, за да стигна до Соренто.
Соренто
Соренто ме очарова с приятно време и красив морски пейзаж. Наближаваше обяд и въпреки, че беше края на октомври, температурата бе около двадесет и три градуса. Качих се на някакво туристическо влакче, което обещаваше пълна обиколка за малко повече от половин час. Улиците бяха пълни с луксозни магазини и красиви витрини. Набелязах поне няколко кокетни сладкарници, отрупани с малки бонбони, пасти и големи, сочни торти. Минахме покрай няколко тераси, от които се разкриваше прекрасна гледка към морето и Везувий. След края на обиколката се върнах пеша до една от тях, където седнах да изпия капучино и да направя няколко кадъра на притихналия вулкан.
Амалфийското крайбрежие
Качих се на автобуса, който трябваше да ме отведе до Позитано и Амалфи. Още щом излязохме от града гледките се заредиха една след друга. Пътят се виеше живописно през малки селища, стотици маслинови дървета, а морето се озоваваше ту от лявата, ту от дясната ми страна. Пътят бе толкова тесен, а завоите остри и следващи един след друг, че шофьорите на десетките туристически автобуси свиреха с клаксоните буквално преди всеки, за да предупредят че идват. Красиви хотели и луксозни вили бяха кацнали на високото и гледаха към синьото безбрежие. По пътя срещнахме и колоездачи. Колко луд трябва да си, за да караш колело точно тук?! Пътят пред нас започна да се спуска надолу, а аз въртях главата си на всички страни като на тенис мач в стремежа си да обхвана всичко наоколо. По пътя можеше да се видят колички, отрупана с различни стоки – чери домати на връзки, лук, който висеше и се виеше около преградите на количката, чушки във всякакви нюанси – зелени, жълти, оранжеви, червени, бутилки вино, зеле, подправки и какво ли още не.
Минахме покрай по-малки градчета, чиито имена дори не бях чувала, видях и няколко прекрасни магазина за типичната за района майолика – цветна и уникално красива керамика. Ето че в далечината се подаде залива на Позитано.
Позитано
Улиците на града бяха тесни, калдъръмени, а сградите прекрасни и облицовани с цветни керамични плочки. Навсякъде имаше магазинчета за сувенири, дантела, характерна за района и разбира се лимончело, без което нямаше как да мине градския пейзаж. Свежата и така ароматна напитка се приготвя от специален сорт лимони, големи колкото дюли, които са основа и на много сувенири в района – от шоколад и бонбони до сапуни, ароматизатори, парфюми, покривки, пердета или калъфи за възглавници.
Лимонът е като символ на града и човек го вижда навсякъде от дръвчетата през рисунките по портите на къщите до витрините на всеки магазин. Исках да отида до катедралата, цветният купол на която се виждаше отдалеч. Беше направен от стотици жълто зелени малки плочици, които отразяваха слънчевата светлина и я караха да блести в далечината. Тръгнах по поредната малка, но живописна уличка, която ме отведе до желаното място, заедно с младоженци, които също вървяха натам сред туристите.
След като разгледах и си направих снимки, реших да се отправя към прословутия плаж Спиаджа Гранде, от където е тръгнала модата на бикините през шейсетте. Пясъкът е черен, а водата още става за къпане по това време на годината. Там изядох една от най-вкусните пици в ресторантче, разположено буквално на пясъка пред морето. Панорамата, която се откриваше пред мен беше невероятна. Пред очите ми се разкриваше пирамидата от безброй цветни къщурки и хотели накацали една през друга върху хълм, който може би някога е бил покрит с дървета. Тази гледка и до днес е запечатана в съзнанието ми.
Качих се на автобуса и потеглих към Амалфи. Очарованието на криволичещия път ме завладя отново. Синевата на морето и небето над него ме омагьосваха. Кактуси и лимонови дръвчета се редуваха по пътя, а завоите бяха дори по-остри от преди малко. Измазаните къщи, закрепени като по чудо на терасите встрани сякаш бяха загледани в морето, което се разбиваше в пенливи вълни в острите зъбери на скалите под мен.
Амалфи
След по-малко от час пристигнах в Амалфи. Последвах потока от туристи, които изпълваха града, слизайки от колите си или от многобройните автобуси, пристигащи буквално през минути. Градчето приличаше на Позитано с къщите, накацали по хълмовете наоколо, но не можеше да се сравнява като мащаб и цветност. Прилики имаше, но и разликата беше осезаема. Още не можех да преценя кое ми харесва повече, когато се озовах на площад Пиаца Дуомо с пръснати маси и столове от местните кафенета и ресторанти и огромна катедрала, разположена на хълма, до която се стигаше по десетки стъпала. Вдигнах ръка пред очите си, за да я разгледам без да ми пречат слънчевите лъчи. Приличаше ми на постройка с арабски елементи, красиви арки, плочки и мозайки, прекрасна кула, напомняща за минаре, някаква смесица, която очароваше и вдъхваше респект. Височината, на която се издигаше бе внушителна. Десетки хора бяха накацали по стълбите (62 на брой), които водеха към вътрешността й, пиеха бира, говореха си, правеха си селфи или просто съзерцаваха върволицата наоколо.
От интернет разбрах, че името на катедралата е Свети Андрей, датира от 9-ти век и е посветена на апостола, патронен светец на града. Интериорът е предимно бароков и много красив и за да стигнете до него преминавате през средновековни бронзови порти, първите такива в Италия. Триумфалната арка вътре се поддържа от две уникални и много древни колони, а рисунките по стените и тавана изобразяват сцени от житието на светеца. Притихналата катедрала ме очарова с великолепието си и красивия си вътрешен двор.
След като отделих достатъчно време на очарованието й се впуснах в десетките магазини, предлагащи сувенири, дрехи, сандали, бижута и разбира се лимончело, за да си купя нещо традиционно за спомен.
По пътя, точно на главната улица, се натъкнах на интересен фонтан със стотици малки фигури, изобразяващи сцени от Рождество Христово и стария начин на живот и бит. Построен е през 18-ти век и името му е De Cape‘e Ciucci. Идва от магаретата (ciucci), които спирали, за да пият вода, уморени от тежкия товар.
Все още мечтая да се върна, този път за по-дълго, за да успея да видя повече от очарованието на амалфийското крайбрежие.
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:
Красотата на Осоговския манастир
Какво взимам с мен когато пътувам?
4 thoughts on “Приказните гледки на Соренто, Позитано и Амалфи”