„Срещнах“ се с творчеството на Мариана съвсем случайно, ако изобщо можем да кажем, че има случайни неща. Дълго време стоях и гледах картините й, завладяна от усещането, че съм разпознала частица от себе си в тях. Емоциите ме заляха – през възхищение, приповдигнатост и щастие, до лекия гъдел на онова прекрасно чувство, че си попаднал на твоето нещо, и до мечтата непременно да притежавам поне една от нейните картини. Представих си хола ми, изпълнен с тези изображения, така че всеки ден когато се прибирам да имам усещането, че влизам в едно по-добро място, обляно с приказна енергия. Защото думата е точно „приказка“. Героите й несъмнено те пренасят в приказна страна, където всичко е възможно, където желанията се сбъдват, а стресът отстъпва място на лекотата и спокойствието.
Набързо намерих сайта й и я помолих да гостува на рубриката ми и да отговори на няколко въпроса. Самата тя се оказа точно като картините си – цветна, усмихната, вдъхновяваща, позитивна и центрирана.
Кога и как усети призванието си да станеш художник?
Имаше няколко повратни момента в живота ми, които ми подсказаха, че аз ще бъда свързана по някакъв начин с изкуството. Най-първият ми спомен беше голямата пъстра книга с прекрасни илюстрации, която държах в ръцете си, опитвайки се да разбера какво пише вътре. Така и не намерих тази книга повече в живота си, никога не я намерих. Но илюстрациите останаха в главата ми. Бях на 2 години и половина. После дойде училище и начина, по който прекарвах времето си след занятията и писане на домашните беше именно рисуването. Смятах, че това е някакво обичайно хоби, с което всички се занимават в свободното си време. Години наред прерисувах с молив снимки на хора, прерисувах списания с комикси, с приказки и всичко онова, което ми харесваше и ми правеше впечатление. Рисувах навсякъде, по тетрадки, календари, празни листове, дъски всичко, върху което можеше да се рисува.
От къде черпиш вдъхновението си? Можеш ли да кажеш, че творчеството ти е отражение на това, което ти се случва в живота?
Вдъхновението е интересно явление. Черпя го по различни начини в годините. Понякога е по-силно, друг път – по-бледо. Често сънувам, винаги цветно. Сънувам активно, когато съм отпочинала, когато пътувам и срещам нови култури. Почти аналогично, пътувайки и срещайки нови хора и места, ги снимам и запечатвам завинаги в моите албуми с пътешествия и интересни преживявания. Абсолютно съм съгласна, че творчеството ми е отражение на това, което рисувам. 🙂
Имаш много поръчки за различни сюжети. Коя е поръчката, която те вдъхнови най-много?
Не бих казала, че е поръчка. То е желание да направя картина. Сюжетите, които са ме мотивирали да направя добра и силна картина не са малко. Спомням си един от най- знаменателните с моето пътуване и престой във Франция, в Кан. Картината се казва „Бразери“. Малко преди нея създадох „Въжеиграчката“ – момичето с балоните, направих я също на един дъх. Те въздействаха не само на мен, когато ги рисувах, но и на хората, когато ги съзерцаваха. Имам още куп картини, за които се сещам, които въздействат… Имам разбира се и поръчки за нови картини. Серията с маковете също много добре се възприе и много хора се влюбиха в нея. Харесват и летящите същества, и архангелите, и влюбените двойки…
А най-странната такава?
Най-странни са винаги новите картини, които започвам в друга техника. Всеки път, когато искам да анализирам някакъв нов материал, да го изуча и да го приложа на практика върху платно или друга повърхност, ме кара да се чувствам странно. Странно се чувствах когато започнах да рисувам в триизмерно пространство. Странни са композициите, които понякога съм рисувала, водена само от шестото си чувство, когато картината не съм я виждала цялата, но съм знаела, че ще се разкрие пред мен в процеса на рисуване. Това наистина ме е карало да се чувствам странно.
Имаш два стила на рисуване. И двата са прекрасни! Единият е наивистичен и много цветен и жизнен, а другият фигуративен, който е предимно портретен. Разпознаваема си определено с първия, но кой от двата ти е повече на сърце?
Как да ти кажа, разпознаваема съм и с двата. От една страна са наивистичните, цветните алегории на образи и явления в живота ми, от друга страна са портретите, цветните къщи, не по-малко интересните пейзажи или натюрморти с глухарчета и макове. Там са и монохронните картини със женски силуети, както и рисунките с туш, перо и лави. Но двата стила, към които се привързвам еднакво – наив и фигуратив, са стиловете, които ме уравновесяват. Те са моят баланс. Ако в един период надделее единият стил, то в следващия период непременно се появява другият стил. Аз се забавлявам, когато ги работя. Задоволявам потребността си да изразходя точно онази специфична енергия, която смятам за необходимо да бъде отдадена. Това е много интересно явление. И двата стила са ми на сърце.
Определяш ли себе си като едно непораснало дете, което още живее в света на приказките или просто ти е хубаво да се завръщаш там в избрани моменти от ежедневието ти?
Ти сама го казваш… Да, аз все още държа живо в себе си онова дете, което се впечатлява от големия цветен свят. Това дете ми чете приказки, показва ми сънища, отваря ми нови страници от книгата на живота. Понякога тези страници са пъстри и кипящи от живот, понякога са по-пастелни и по-лежерни. Каквито и да са те, винаги ми е харесвало да надниквам зад завесата и продължавам да го правя. Знаеш ли, радвам се, че го има мен. Правя си равносметка, колко насериозно се взимат хората понякога. Липсва им онази допълнителна глътка въздух, с която да се „допълнят“ и да си кажат: „Ехаа! Колко е хубав животът днес!“ А те – едни такива свити ходят, напрегнати, изопнати, с мисли обладани в насадените им мантри „Времето е пари“… Тъжна работа.
Има ли дни, в които просто не искаш да рисуваш или можеш да използваш дори лошото настроение при създаването на една картина? Успяваш ли да опитомяваш емоциите си?
Знаеш ли, в моментите, когато не съм в настроение, не сядам да рисувам. Смятам за важно какво послание ние хората на изкуството отправяме към света навън с нашите емоции. Няма как една картина да стане весела, отпускаща, релаксираща и вдъхновяваща когато е направена в мъка, гняв, тъга, вина или просто апатия. Имам ли такива моменти (а те, Слава Богу не са много), отбягвам платното и боите. Ходя навън, за да се заредя. Обичам природата, обичам понякога и самотата. Посвещавам известно време на себе си, доколкото това ми е възможно. Хубаво е да успяваме да почистваме мислите си, когато се усамотим. Красивата музика помага, птиците, водата, огънят в камината, или дори чашата червено вино или розе.
Кое е това, което те води в твоя творчески процес?
Водещото за мен в творческия процес е … нуждата да се изразявам в изкуство. То е като антистрес хапче, като абстиненция, ако не ми се случи да го правя редовно. То е зависимост, омая, забрава, любов… Води ме духът ми, увереността ми, че ще направя нещо добро, води ме дори самата картина, която често виждам като холограма в главата си. Наричам го факс. Хаха.
Какво разказваш с картините си, какво искаш хората, които ги гледат да усетят?
Оо, много неща! Най-вече хумор, явен или скрит. Отмора, забавление, радост, носталгия по нещо изживяно, мотивация, вдъхновение, утеха. Много, ама много често познати и непознати хора от цял свят ми пишат или звънят, за да ми споделят следното: Всеки път когато са отпаднали, уморени, стресирани, отегчени или депресирани, се връщат в дома си или в офиса си и поглеждат към картините ми, за да изгонят лошото си настроение. Често влизат в интернет и търсят картините ми, за да се позабавляват и да им стане по-леко. Ако дори само тази е причината хората да ме познават и да искат да съзерцават творчеството ми, за да стават малко по-смирени, спокойни или облекчени, то моята мисия си заслужава! Това ме прави щастлив човек! Наистина!
Кога започна да вярваш в себе си и да се заявяваш като творец, който знае цената си и с радост представя изкуството си?
Не бих определила някаква специфична дата за това, тоест днес да не вярвам в картините си, а от утре да съм друг човек… Занимавам се от десетилетия с изкуство. Непрофесионално от вероятно 28 години, професионално – от 24. Първите моменти, в които започнах да вярвам на сетивата си, все още неосъзнати, бяха конкурсите за рисунки, на които се явявах още в училище. По мое време имаше лексикони, може би ти не ги помниш, но те бяха една прекрасна препратка към мира на всеки от нас. Всички от класа ми се пререждаха да ми дават лексиконите си, защото знаеха, че ще им направя нещо невероятно и нестандартно из страниците с детски въпросчета. Така и ставаше. Много се радвах и знаех, че желаещите ще продължават да растат лавинообразно. После започнах с първите си непрофесионални изложби. Беше много вълнуващо, защото хората ме питаха „Ти ли си ги рисувала? Това твои картини ли са?“ И така всеки път. Да, това „одобрение“ подхрани и поощри моето творческо дете и го подтикна да лети все по-нависоко и да мечтае. По-късно, с началото на професионалните ми изяви, все по-добре разбирах какво имам нужда да развивам у себе си. И се получи. И продължава да се развива и получава. Тук някъде обаче има един тънък момент – не бива да бъркаме поощрението и цената ни като творец с едно прекалено подхранено его. Ако тези две понятия се смесят, животът ни ще стане твърде комерсиален, а това вече няма общо с изкуството.
Вярваш ли в чудеса?
Ами че разбира се! Че как иначе?! Те ако не бяха чудесата, аз нямаше да съм тук и сега.
Чувстваш ли се щастлива?
Мога да кажа нещо по-важно за мен точно сега. Чувствам се „намерена и на мястото си“. Това е много уникално усещане. Щастието гравитира около него. Семейството ми е пълно.
Каква е най-голямата ти мечта?
Най- голямата ми мечта … е твърде лична, но пък е свързана с благородна цел и някой ден скорошен или малко по-далечен, ще се сбъдне! Тя, разбира се е свързана с изкуство и творене, както и с дома на мечтите ми, винаги отворен за приятели… 🙂
Мариана Калъчева е родена е в град Пловдив. През 2003 г. завършва Магистърска степен по специалност „Педагогика на обучението по изобразително изкуство” и специализира „Графика“ в АМТИИ, гр. Пловдив при доц. Владимир Генадиев и проф. Бисер Дамянов. Дебютира през 1998 г. с изложба рисунки, направени с перо, лави, мастила и суха четка върху хартия. Следващите й участия в областта на графиката й дават време да се съсредоточи върху живописта. От 2005 г. работи в сферата на живописта.
С течение на годините, през които живее и работи в България, впоследствие в Южна Франция за около 6-7 години, а понастоящем – в САЩ, Калъчева намира баланса между фигуралния и наивен стил в своите картини.
Един от последните й проекти за 2020 г. са 16-те илюстрации в стила наив, техника – маслени бои върху артборд, направени специално за румънското издателство Editura Univers, за книгата „Най-добрият сладолед на света“ с автор Йоана Маковейчиуч, Cea mai bună înghețată din lume. Член е на Асоциацията на художниците в Пловдив, а от неотдавна и на Арт – Консул, както и на престижната „Асоциация на Жените Художнички“ в Батън Руж, САЩ.
Има многобройни номинации и награди за творчеството си, като една от последните е в Тайпе, Тайван. Нейни картини са притежание на частни колекции в България, Русия, Сърбия, Германия, Австрия, Франция, Белгия, Турция, Италия, Великобритания, Бразилия, САЩ. Новите й картини могат да бъдат видяни в частни галерии в България, САЩ, както и в Саатчи Арт и Сингъларт онлайн галерии и не на последно място – в собственият й сайт www.kalacheva.com.
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:
Елица Великова за белия лист и магията на творчеството
Наталия Кобилкина – щастливата жена
Маргарита Асадурова – царицата на стила и цветовете
4 thoughts on “Мариана Калъчева – приказната фея на изобразителното изкуство”