„Доверието не е липсата на страх, а е движение напред заедно със страха.“
Срещата ми с Елица беше изключително вълнуваща и съдбовна. Присъствах в една от нейните групи по семейни констелации. Завладя ме със своето спокойствие, смиреност и неугасваща, широка усмивка. Накара ме да се отпусна след напрегнатия стресов ден и ме пренесе в нови светове където се почувствах невероятно. За метода семейни констелации ще разкажем в друго интервю, защото това е едно от най—интересните и полезни неща, на които съм присъствала. Исках обаче да ви запозная с творческата работа на Елица, до която имах удоволствие да се докосна наскоро. Тя отключи потенциала ми, накара ме да съм по-уверена и смела в изразяването си и ми даде много въпроси за размисъл. Ето какво ми разказа тя:
Защо арт-терапия? За кого е подходяща тя?
Белият лист е покана да се насочим към вътрешния ни свят, към темите, емоциите, чувствата, които се движат в нас. Все едно заставаш пред себе си, като пред огледало. Белият лист е и рамка/контейнер, в който всички тези чувства да се съдържат, да намерят своя форма, да станат познаваеми, да се трансформират като ни говорят и като ние общуваме с тях. Белият лист още е и едно ново и неначертано поле – една алтернативна действителност, в която, ако човек влезе, среща себе си. Среща темите и проблемите си, затрудненията си. И ако той успее да ги разреши там, на белия лист, в процеса на творене, той успява да пренесе това преживяване и в живота си.
Творческият процес е паралелен с житейските ни ситуации.
Арт-терапията е способ като всички останали, раздел от психотерапевтичната работа, само че използва изкуството, някои невербални начини за лечение, вместо широко познатите. Не са необходими никакви специални умения. Всеки може да го прави. Резултатът сам по себе си не е важно да има естетическа стойност – неговата ценност е за създателя му (клиента), за свидетеля (терапевта) и се крие в самия творчески процес и в прозренията, които извиква.
Просто много хора се страхуват да се ангажират с творчески методи, понеже от ранна възраст са ни дали посланието, че нямаме дарба, че изкуството е само за избрани хора с талант. Страхуваме се да не създадем нещо “грозно”. Страхуваме се от собственото си въздействие, понеже в арт-терапията нашият процес е визуален, т.е. има веществено доказателство за нашата “неспособност”. Затова и много хора отхвърлят този метод като подходящ за себе си и никога не успяват да преодолеят този свой страх да създават. Но пък пращат децата си!
Извън страната ни арт-терапията се използва в широк спектър от звена за лечение и психично възстановяване. Хора, заседнали в хаоса на сериозно психическо заболяване, изгубили контакт с реалността, намират необходимост от създаване на изкуство като начин за справяне с тяхното объркване. Децата, страдащи от всякакви т.нар. “съвременни болести” имат много малко начини да създадат мост към външния свят. Изкуството е едно от тях.
Семейства, изправени пред житейска криза – развод, преселване, домашно насилие, пристрастявания – могат да намерят пътя един към друг чрез създаването на творчество заедно. Терминално и сериозно болни пациенти могат да се свържат с ресурси и да използват силата на въображението, цветовете, играта чрез арт-терапия край болничното легло. Двойки могат да използват арт-терапията за подобряване на личните и интимните си отношения. Семейства лекуват своите взаимовръзки и се учат как да общуват помежду си чрез този метод. Приложенията са неизброими.
До колко е важно да се свържем с вътрешния си творец дори когато не сме избрали да се развиваме в сферата на изкуството?
Използването на изкуството за лекуване е най-малкото толкова старо, колкото и рисунките по стените на пещерите; професията като такава е още дете в семейството на дисциплините на психичното здраве, а в България е не достатъчно позната и често – пренебрегвана. Съществува парадоксът: докато арт-терапията сама по себе си е крайно изтънчена, творческият процес, върху който тя почива, е прост и естествен. Затова и често хора, които имат (или нямат) терапевтични познания се опитват да приложат творчеството в практиката си, обявявайки се за арт-терапевти, без да си дават ясна сметка за злоупотребата и ограбването на процеса, които вършат чрез намесата си. Едва ли не всеки с „четка за рисуване и пациент” може да нарече себе си арт-терапевт. Всъщност, както при всеки терапевтичен метод, в арт-терапията има структура, рамка, теория и изключителни умения за практика с клиент.
Ако работим с хора чрез арт-терапия, е задължително да сме и творци, и терапевти. Ако искаме да използваме изкуството за себе си като терапия, отдушник, пространство за изразяване, можем да си създадем възможности в ежедневието за това. Но като всеки метод и този не е универсален.
Как да открием собствения си потенциал и има ли връзка той с нашата мисия и пътят на душата?
За мен важи много простичко правило: ако обичаш това, което вършиш и го вършиш с отдаденост, то ще те доведе до изпълнение волята на твоята душа и на по-голямата сила.
Арт-терапията ни дава възможност да се свържем с творческата енергия, която не е само наша лична, а е и енергия на Източника. Помага ни да усетим отново връзката с нещо по-голямо от нас, със самия творчески дух. От там можем да почерпим сили и да се свържем с ресурси, които не сме подозирали, че имаме, или сме забравили, че са ни на разположение. Творческият процес ни дава единение с Духа.
Кои са най-големите човешки страхове?
Не знам дали това е универсален страх, но е свързан с това да не изчезнем. Да ни няма. От смъртта и безсмислието. От крайността. Но когато се страхуваме от смъртта, се страхуваме и от живота. Да сме големи и безгранични. Да живеем по собствени вътрешни правила. Да бъдем различни. Всъщност, страхуваме се да бъдем себе си.
Как да се преборим със страха от неодобрение и да повишим своята увереност?
Когато се осмелим да живеем в истината. Когато спрем комформизма и компромисите в името на това да се чувстваме приети. Когато сме готови да застанем малко повече сами.
Колко важно е да се приемаме и да се харесваме истински?
Жизнено важно. Само тогава можем да се “приберем” там, вътре. Там творим, от там се свързваме, от там даваме.
Как да се научим да слушаме сърцето си и да се доверяваме на живота?
Не мисля, че има “как”. Разбери какво те движи, страха или любовта. Защо правиш това, което правиш. Ако действаш от страх, винаги ще сгрешиш. Доверието не е липсата на страх, а е движение напред заедно със страха.
В какво вярваш?
В Доброто, заложено във всеки един от нас.
За какво мечтаеш?
Да съм смела пред онези неща, пред които преди не съм била. Да създам място за щастието и безгрижието в живота си.
Каква е твоята рецепта за щастие?
Да съм будна за нещата, които зависят от мен и да променям онова, което мога. Да се съгласявам с другите, които не зависят от мен. Да живея в хармония с Духа.
Елица Великова е психолог и арт терапевт, водещ на семейни констелации, преподавател. Има магистърска степен по Експресивна арт терапия от European Graduate School, Саас – Фе, Швейцария и бакалавърска степен по психология от American University of London, UK. Хоноруван преподавател по Арт терапия в Нов Български Университет, София и водещ на семинари, обучения и терапевтични групи. Специализирала е в широк спектър от психологически и енергийни методи на работа, като лекуване на травми от детството, консултиране, семейна терапия, групи за себеизследване и медитации. Водила е семинари в редица страни, сред които Гърция, Турция, Русия, Литва, Мексико, Италия и др. От 2004 г. работи с възрастни, деца и двойки, като използва методите на семейната терапия, системните семейни констелации, терапия на детски травми и експресивните изкуства в индивидуална и групова терапевтична работа.
Повече за нейната работа вижте тук:
Прочете повече за семейните констелации през погледа на Елица Великова
Наталия Кобилкина – щастливата жена
Мариана Калъчева – приказната фея на изобразителното изкуство
