Както обещах, публикувам продължението на разговора ми с Елица Великова, в което си говорим за изневярата, за желанието да променим партньора и за това трябва ли да правим компромиси. Лично аз си взех много неща от нейните отговори, накара ме да се замисля над някои митове, които бяха станали част и от моите разбирания, за което съм й благодарна. Надявам се да сме ви полезни и да ви накараме да се замислите. Всеки има над какво да работи и връзките са едно от основните неща. Сигурна съм, че този разговор ще ви даде основните насоки. Ако имате още въпроси, можете да пишете на Елица, за да поработите директно с нея.
Какво да правим, ако партньорът изневери?
Честно, не харесвам тази дума. Тя най-често се асоциира с „предателство“, „измяна“ и несправедливост. Всъщност е много важно да не подхождаме моралистично към изневярата и да посрещнем този факт в отношенията като възможност да научим повече за партньора си и за връзката, в която сме, както и за себе си. Тоест най-правилната реакция е да се инициира откровен и открит, даже приятелски разговор.
Понеже изневярата е осъждана като морално грешна и единият партньор е задължително „жертва“, а другият е „причинителят“, често паралелният интерес към друг се прикрива и всъщност начинът, по който случката се разкрива често поражда повече проблеми, отколкото самият акт. Разклащането и разрушаването на доверието боли още повече, освен разрушените ни идеали и очаквания.
Но точно по тези две точки е нужно да отправите въпроси към себе си, ако вие сте „пострадалите“: „От какво точно ме боли? Защото не смятам, че съм достатъчен за партньора си и той е предпочел друг?“ Това е въпрос на себестойността и най-вероятно няма общо с другия, а с детството ни. „Защото не съм единствен/а?“ Това идва от нашата егоцентричност, искаме да сме в центъра на живота на някой друг и да сме незаменими. Защо ни е нужно това? Като деца, за нас е важно да сме сигурни, че принадлежим, за да оцелеем. Като големи, би трябвало да се обвързваме само и единствено от личния си избор, защото го искаме.
Какво точно ни боли? Защото партньорът е изживял нещо хубаво, своя фантазия с някой друг? Тук е моментът да се запитаме: „Как участвам в нашите взаимоотношения? Бил ли съм наличен? Влагал ли съм енергия, отношение, показвал ли съм любовта си в действителност, или съм се насочил към „по-важните неща“, към децата, работата или финансите?“
Много често причината за една изневяра, по думите на стотици двойки, преживели подобна криза, се корени в чувството на неглижиране на отношенията, нуждата да се преживее нещо ново и различно, или поради личната необходимост на даден човек да се свърже с отдавна забравена част от самия себе си, както, разбира се, и да експериментира сексуално.
Всъщност ние често трябва да си подновяваме документите за самоличност, но почти никога не подновяваме избора, който сме направили, за да се свържем с даден човек. Не преразглеждаме мотивацията, отношението и желанието си за отдаване във връзката. Заедно сме, защото сме свикнали, защото търсим сигурност, защото не искаме да сме сами.
Нужно е да има осъзнато и търсено свързване между партньорите, честни разговори, иницииране на нови ритуали, роли и взаимодействия на всички нива – физически, духовно, емоционално. Да сме будни в отношенията си, независимо от колко време сме заедно. Да не приемаме връзката си и другия за даденост.
Ако ме боли, нека погледна какви точно теми от моето минало отваря текущата ситуация с партньора. Какво наричам изневяра, моята собствена дефиниция за това, а не моралната. Ако си позволя да бъда уязвим, а не само гневен и „пострадал“, какво бих признал за себе си и чувствата си относно ситуацията?
Нека заедно с партньора да преразгледаме как можем да подобрим настоящата си връзка, ако има желание и от двете страни да продължим заедно. Нека направим необходимото, за да излезем от мястото на жертвата и да погледнем към ситуацията като възможност да задълбочим и трансформираме връзката си, вместо да останем „невинни“ и „прави“. Изневярата е винаги възможност да погледнем кои сме и как обичаме.
До каква степен е добре да се правят компромиси?
Никога не съветвам в посока на компромиси, в името на каквото и да било, защото те винаги идват от страхове. Зависи какво наричаш компромис, разбира се. Да „простиш“ не е вариант. На какво място се поставяш, че да чувстваш, че можеш да отмениш отговорността на другия? Можеш, разбира се, да направиш така, че да живееш по добър начин с някои ограничения, с които идва партньорът, но това е защото наистина разбираш контекста на неговото поведение и го приемаш, а не защото се примиряваш. Също има значение и върху какво поставяш приоритет, какво е важно за теб на първо място. Здравословното е да допускаш само онова, което не те кара да изменяш на своята същност и на своя личен път.
Истина ли е или мит, че единият обича повече от другия?
Как се измерва това? Балансът на даване и получаване в отношенията е винаги субективен и зависи от много фактори, включително и семействата, от които идват двамата партньори. Но сме запленени от идеята за „безусловната“ любов и вероятно за това си създаваме подобни митове. Само една майка може потенциално да обича безусловно. В партньорствата такава нагласа не върши добра работа, защото създава дисбаланс. Единият става прекалено „даващ“, „светец“, и другият ще чувства вина, която в крайна сметка ще го накара да си тръгне по един или друг начин.
Как да си дадем сметка когато партньорът ни ни манипулира, какви са знаците?
Според мен всеки знае кога е манипулиран – когато прави неща, които са против вътрешното му чувство и изпитва противоречия. По-важно е да погледнем какво в нас позволява да ни манипулират, защо угаждаме, от какво се страхуваме, за какво изпитваме вина и колко здраво е чувството ни за самостойност.
Кога да се откажем от една връзка?
Когато сме направили всичко, което зависи от нас, за да СЕ променим и да променим ситуацията. Ситуацията може да не ни харесва, но ако аз променя себе си и ВЪВ настоящата връзка се държа по начина, по който смятам, че е достойно за мен да се държа, но връзката не се променя – значи нищо повече не мога да направя и е най-добре да си тръгна.
Обикновено насочваме усилията си да променим другия, но единствената работа, която можем да свършим, е от наша страна. И там е нашата отговорност. Щом сме научили всичко и сме станали човека, който искаме да бъдем, дори и ситуацията да продължи, ние сме готови да я напуснем. Иначе просто бягаме и повтаряме същите грешки в следващата си връзка.
Разбира се, ако има злоупотреба, прекъсването на отношенията е единственото добро решение. Няма как да се промениш, ако останеш. Ученето и лекуването ще дойдат след като си напуснал.
Какво ще кажеш на жените, които се опитват да променят партньора си?
Точно това – да осъзнаят своята стойност; да насочат усилията си само към коригиране на собствените си поведения, да спрат да бъдат майки, терапевти или спасители; да си набележат лични цели, за да се чувстват удовлетворени и другаде, не само в отношенията; да повярват, че заслужават повече; да приемат, но искрено, или да пуснат…
Пренасяме сценариите от рожденото ни семейство в нашите връзки, въпреки че си казваме „Като се омъжа, аз няма да съм като майка ми“. Как да се справим с това?
Онова, което осъждаме в нашите родители, има голяма вероятност да се прояви и в нас. Това е така, защото чрез осъждането ние всъщност отхвърляме родителите си, и макар че сме отделни хора и сме различни от тях, все пак ги носим в себе си, в своето ДНК. Затова подсъзнателната ни лоялност ще ни кара да проявяваме точно онези черти, които отхвърляме в тях, за да можем да ги приемем. Важно е да разберем, че приемането не означава одобряване или съгласие. Означава, че просто позволяваме на родителите ни да бъдат каквито са, а това позволява и на нас да бъдем каквито сме. Така всеки е свободен. Ако ги осъждаме, значи смятаме, че сме по-добри от тях и искаме да ги коригираме. Какво ще постигнем с това? Чувството, че сме „прави“ сега няма да промени обстоятелствата от нашето детство. Нужно е да приемем онова, което се е случило в миналото, тях самите и факта, че те са правилните родители за нас. Помирението и благодарността ни дават сила и възможността да се разграничим.
Елица Великова е психолог и арт терапевт, водещ на семейни констелации, преподавател. Има магистърска степен по Експресивна арт терапия от European Graduate School, Саас – Фе, Швейцария и бакалавърска степен по психология от American University of London, UK. Хоноруван преподавател по Арт терапия в Нов Български Университет, София и водещ на семинари, обучения и терапевтични групи. Специализирала е в широк спектър от психологически и енергийни методи на работа, като лекуване на травми от детството, консултиране, семейна терапия, групи за себеизследване и медитации. Водила е семинари в редица страни, сред които Гърция, Турция, Русия, Литва, Мексико, Италия и др. От 2004 г. работи с възрастни, деца и двойки, като използва методите на семейната терапия, системните семейни констелации, терапия на детски травми и експресивните изкуства в индивидуална и групова терапевтична работа.
Повече за работата на Елица, можете да видите тук
За новини и събития, научавайте от Фейсбук страницата й тук
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:
Елица Великова: Любовта се развива правилно единствено в усещането на свобода
Семейните констелации през погледа на Елица Великова
Елица Великова за белия лист и магията на творчеството
1 thought on “Елица Великова: Здравословно е да допускаш само онова, което не те кара да изменяш на своята същност и на своя личен път”