Нещата с Петър не вървяха от доста време и аз все по-силно го усещах. Вярна на емоционалната си същност, исках да му бия шута веднага, но отлагах заради проблемите в работата ми. Не ми се искаше да се справям с двете неща едновременно, а той, както винаги нямаше ни най-малка представа какви чувства ме вълнуват.
След като оставих колата си на ремонт, взех метрото, за да отида до офиса, и имах време да помисля над ситуацията. Бяхме заедно повече от година и половина, но така и не усещах да е мъжът на живота ми. Дразнеха ме неговата пасивност, липсата на каквато и да било амбиция и желание за развитие. Аз непрестанно работех върху себе си, имах мечти и исках да ги случвам, мечтаех за кариера и семейство, да пътувам и да изследвам света. Петър и в момента е без работа. Седи и чака да стане директор, че другото е недостойно. А сметките ни продължават да се трупат. Не сме плащали за отопление от месеци, а той чака някой да го покани да ръководи фирмата му. По цял ден се в рови в youtube и слуша етно шлагери, като удобно забравя да провери обявите за работа. Едно ми е ясно – можеше да изброи всички песни на Ищар, но беше започнал да забравя стремежите си да се развива, ако изобщо ги е имал. Запознахме се на курс по испански език и тогава си помислих колко е хубаво, че срещам човек, който мисли за бъдещето си. Той обаче се отказа да продължи обучението си, докато аз минах всички възможни нива. Може би още тогава трябваше да ми светне лампичката, но бях толкова влюбена, че мислех само за това, че съм намерила любовта, на която той отвръщаше повече от енергично. Заслепена от израза на чувствата му – нали преди това ходех само с дебили – летях с широко разперени крила като феникс, възродил се от пепелта на предишни неуспешни връзки. Когато обаче изминаха първите шест-седем месеца и започнах да гледам по-реално на нещата, започнах да забелязвам всички детайли, които първоначално ми убягваха. Петър вече бе загубил поредната си работа и аз започнах да виждам определен модел в това. Той обвиняваше некадърните шефове на последните три фирми, но аз се замислих, че явно проблемът не е в тях – те реагираха еднакво и независимо един от друг. Замислях се и за сексуалния ни живот, който някак не цъфтеше, а още по-малко връзваше. Ако трябва да съм честна, съм имала много по-добри любовници в тридесетгодишния ми живот, с много по-големи размери и по-старателни в леглото. В началото, опиянена от новата емоция, не обръщах особено внимание на недостатъчните умения на Петър, хвърлях се да поемам инициативата и бях щастлива от ежедневните ни секс преживявания. После обаче започнах да забелязвам липсата му на старание и въображение, появилия се мързел… а може би просто беше свикнал аз да съм водещата. След като остана без работа и с непрекъснатото ми натякване, че не прави нищо да намери нова, апетитът му за интимност намаля значително. Случваше се да се будя сутрин и да се разхождам гола пред него в най-прекрасната си форма, а той да зяпа тъпо в стената отсреща, без да обръща внимание нито на мен, нито на издутината в гащите си, породена от сутрешна ерекция. Започнахме да се караме все по-често, по-скоро аз с него – той не проявяваше инициатива дори и за това. Търсеше и очакваше перфектната позиция в перфектната фирма и отказваше да приеме нещо временно, с което да посрещнем сметките. А те пристигаха безмилостно. Гадеше ми се, когато се прибирах вечер и го гледах седнал на дивана пред компютъра да се рови в youtube или да поддържа безсмисления си блог, в който пишеше само тъпотии. А той сякаш не разбираше, че имаме проблем, за него беше очевидно, че заслужава само най-доброто, което според него щеше да дойде от въздуха, от някой парашутист, който ще се спусне над балкона ни с оферта за така чаканата работа. Продължаваше да ме обича и да иска да бъдем заедно, а моите укори и обвинения приемаше като несправедливи и обидни. Все още ме гледаше с обожание, само дето не искаше да ме чука. А и как не, нали аз ходех на работа, изкарвах пари, приготвях ядене или намирах средства да ходим на ресторант, тоест бях изсмукала тестостерона от него. Опитвахме се да се разделим на два пъти, по-скоро аз исках да си тръгне, но седмица по-късно неизменно цъфваше на външната врата със сълзи и извинения и го прибирах отново с надеждата за промяна. Да, ама друг път!
Гласът в метрото обяви следващата спирка и аз се приготвих за слизане. Времето не ми беше стигнало да обмисля всичко, а ми предстоеше да отида в офиса, където негодуванието ми беше още по-голямо. Работех в най-добрия икономически вестник в страната от пет години. „Бизнесът днес“ беше ежедневник и един от най-желаните вестници за работа. Трябваше да мина четири интервюта, едно от които тричасово с психолог, за да бъда назначена там. Което значеше, че си ме бива. Бях избрана заедно с още трима души сред повече от хиляда кандидати. Започнах в рекламния отдел и още от първия ден ме хвърлиха в дълбокото. След някакво си едночасово обучение вече седях на бюрото си и набирах телефонен номер, за да уговоря първата си среща. Като на всеки търговец заплащането ми беше твърдо плюс процент, така че за мен беше от съществено значение да продавам. Колкото повече продажби, толкова повече пари за харчене. Живеех под наем и твърдото заплащане отиваше за наема и за сметките, а с останалото трябваше да осигурявам стандарта на живот, затова впрегнах усилията си да се докажа и да изкарвам повече пари. Работех целеустремено и активно, попивах всяка информация, необходима ми да си върша работата. Това в добавка с природния ми талант на търговец бързо ми извоюва едно от челните места в медията. Бях първата от всички назначени, която сключи договор, а и бързо се справях с всички поставени задачи. Екипът на вестника беше голям, първото ми работно място с толкова много хора, но пък и интриги не липсваха. Доказвах се в продължение на пет години, печелех клиенти, трупах опит и осигурявах достатъчно пари за медията, но не получавах онова, което исках в замяна. Имах идеи, които прилагах на практика и които носеха още средства на фирмата, бях най-добрият търговец, който този вестник беше имал, но позицията ми си оставаше същата. Когато се освободи мястото на директор реклама, назначиха най-старшата служителка, а мен дори не предвидиха като възможен вариант. Нямаше нито интервюта, нито конкурс, нищо. Най-старша не означава най-кадърна, а и беше доста грозна, надали някой е поискал да си легне с нея срещу назначение. Преглътнах го и се хвърлих с още повече сили да се доказвам и да изкарвам пари. Бях млада и харчех всичко, което си изкарвах. За спестяване дори и не мислех. На съветите на приятелите ми да отделям нещо настрани се смеех и казвах, че пари се изкарват без проблем. Пътувах из Европа и най-вече в Испания и Италия. Харесвах тези две страни, всяка със своето очарование.
Наближих офиса и срещнах усмихнатото лице на охраната. Винаги съм имала специално отношение към обслужващия персонал – шофьори, охранители, сервитьори. Държах се с тях приятелски, а не като една моя позната, която ги смяташе за недостойни и се отнасяше към тях надменно или изобщо не им обръщаше внимание. Затова и те ми отвръщаха със същото, бях любимката на тримата служители в будката на входа, които работеха на смени. Винаги намирах време да се спра за неангажиращ разговор, което безспорно им беше повече от приятно. Така се случи и днес.
– Как си, Ана?
– Добре съм, Ванка – изчуруликах, макар състоянието ми да не беше никак цветущо. – При теб как е?
– Бивам. Пак на работа, а?
Въпросът беше по-скоро риторичен, затова му се ухилих и побързах да вляза в сградата, защото навън февруарският студ беше сковал мрачна София.
Метнах палтото си на закачалката и отидох да си направя кафе. Днес нямах срещи, но трябваше да уговоря няколко до края на седмицата. Този месец нямах много продажби, а исках да си купя нови ботуши. Бях намерила няколко чужди сайта с големи отстъпки и се бях развихрила без задръжки. А трябваше да храня две гърла, моето и на Петър, който продължаваше да амортизира дивана ми. Не знам още колко щях да го търпя, но с всеки ден негодуванието ми се увеличаваше обратнопропорционално на секса, който напоследък бе мираж. В работата все още си стоях на същата позиция, а имах нужда от повишение и повече пари. Беше се разчуло, че заместник-директор реклама, една никаквица, най-накрая ще бъде освободена, и аз се надявах слухът да е верен и нейното място скоро да бъде мое. Иначе щях да бъда принудена да търся нова работа. Да, шефовете ме ценяха, да, получавах похвали, да, приемаха идеите ми, но така и не получавах мечтаната позиция. А възможностите бяха две – едната, която вече бях пропуснала, и втората, която все още стоеше в моя план.
– О, Ана, как е положението? – съседката ми по бюро, Деси, беше дошла по-рано и вече си пиеше кафето пред компютъра. Тя беше отскоро във вестника и негова първа клюкарка. – Чу ли, че примката се затяга около врата на Мая?
Мая беше никаквицата, чието място исках да открадна. Ама и Деси си я биваше, винаги знаеше какво се случва в сградата и често си сверявах часовника с нея.
– Чух и се надявам да е истина. Тая сервилна кучка се задържа доста време. Ако я биваше в работата, разбирам, но тя е просто една подмазваща се некадърница – хич не си поплювах днес. Не бях в настроение още от сутринта, когато Петър за пореден път ми отказа секс.
Предполагам, и на него му тежеше, че напоследък съм вечно недоволна, а и самото положение – мъж без работа, чиято жена осигурява прехраната – но сам си беше виновен. Как да ти се чука, когато жена ти ти е взела топките и е повече мъж от теб самия? Разбирах го, но и не исках да се примиря с положението. Бях говорила неколкократно, но само влошавах нещата, вече го бях смачкала и нямаше как да очаквам да се оправят. Но какво да очаквам от мъж, който не може да се раздели с техните, а е вече на двадесет и девет години? Когато се запознахме, още живееше с родителите си, друга лампичка, която така и не светна на момента. Знаех, че ме обича, знаех, че е добър човек, точно както знаех, че не е правилният човек за мен. Може би в ръцете на по-неамбициозна жена, с по-благ характер щеше да се оправи, а може би не? Или щеше да затъне още повече? Но поне нямаше да бъде мачкан. Не знам, а и не ме интересуваше, вече бях решила да сложа край на това, този път окончателно. Просто още събирах сили, защото знаех, че ще бъде тежко.
Деси се бе загледала в монитора и аз започнах да въртя телефони, за да си уговоря срещи преди обяда, защото се бях разбрала с най-добрата ми приятелка да хапнем заедно.
Можете да закупите книгата тук
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:
Отговорът е любов – втора глава
Трета книга на Цвете Лале на хоризонта
