(По)кажи ми как да те обичам

„Раят не е горе на небето, а в сърцето на човека“.
Салвадор Дали

1.

След дългия и тягостен ден най-сетне се прибрах в апартамента си. Костваше ми повече от петдесет минути да се промъкна през градската джунгла, за да се добера до спокойствието на дома ми. Тези задръствания бяха започнали да ме изнервят. Богатата палитра от всякакви типове в коли по пътя заплашваше да ме накара да се откажа от автомобила си, а аз обичам да шофирам. От малка си се представях вече пораснала, със собствен автомобил, господарка на пътищата, точно като майка ми. Нямаше нищо по-сладко от това да можеш да се качиш на колата си и да стигнеш до всяка точка. Това ти дава независимост, контрол и, да си го кажем честно – малко по-тузарски вид. И ето че след толкова много нерви и куп нецензурни думи по улиците на града бях започнала да мисля, че някой се опитва да ми отнеме това преимущество. Дори леката и спокойна музика, която бях свалила от някакъв препоръчан сайт, не ми помагаше да се отпусна, докато шофирам.
Реших тази вечер да си напълня ваната, да си отворя бутилка вино и да оставя алкохола и приятната топла и ароматна вода да си свършат работата. Бях го правила и последните два дни, но днес все пак е петък, пък и малко вино не е кой знае какво. Наскоро в едно женско списание прочетох, че ако пиеш по две чаши вино на ден, вече си причислена към групата на алкохолиците. „Да вървят по дяволите!“ Нали затова бяха пубертетските списания – да те сплашат овреме. Освен пълен наръчник как да се натиснеш на любимото момче от квартала и практическите съвети как да му вземеш акъла между чаршафите трябваше да има и доза морал по отношение на алкохола и наркотиците. Успокоена от тази мисъл, чух така познатия звук от излизането на тапата от бутилката. Как стигнах дотук – да прекарам поредната петъчна вечер сама в прекрасния си апартамент в компанията на телевизора, полуготовата храна и обичайната доза бяло вино?
Погледнах се в огледалото. Вече бях прехвърлила тридесетте. Симпатична, с дълга и гъста черна коса, която се спускаше на вълни около женствените ми рамене. Оформените скули само подчертаваха дълбоките ми черни очи, които проблясваха дяволито всеки път, когато наоколо ставаше нещо интересно. Сочните ми розови устни изглеждаха като направени от пластичен хирург, но истината бе, че нямах нито една корекция по себе си. Средна на ръст, с атлетично тяло, бях от онези момичета, на които останалите искаха да приличат, не като типичните модели от списанията, но завладявах с чар и подчертан сексапил. Често чувах комплименти за визията ми, но не им отдавах особено значение, а и не полагах кой знае какви усилия да изглеждам добре. Това си беше просто даденост. Посещавах фитнес залата рядко, пред себе си признавах, че ме мързи, и предпочитах да отида с приятелка на кръчма, отколкото да тормозя тялото си с всички онези уреди и упражнения. Въпреки че пак според същото онова женско списание едно от вероятните места да срещнеш половинката си беше именно залата за тренировки. А аз исках да я срещна най-накрая! Онази истинската, споделената, която да ме държи две стъпки над земята и да предизвиква пеперуди в корема ми.
Не бях абонирана за онова списание, все пак възрастта на пубертета ми беше отминала безвъзвратно, но понякога четях броевете на моята служителка, която явно продължаваше да се изживява като тийнейджър. Чудя се само дали авторите на тези статии прекарват дните си в изпробване на всички трикове. Откъде иначе черпеха вдъхновение за неща от типа „Опипайте мястото между скротума и ануса на мъжа и след това се придвижете към ануса и това ще го докара до небивало удоволствие.” Не че не беше истина, самата аз съм го пробвала и се убедих, че работи. Разбира се, малко бяха мъжете, които си го признаваха, защото това отива малко към графата „Гей”. От богатия си опит разбрах, че малко мъже си позволяват да се насладят истински на сексуалното преживяване, спирани от неразбираеми за мен комплекси и предразсъдъци, които превръщаха в табу иначе приятни изживявания в леглото. Изобщо част от мъжката половина от човечеството според мен робуваше на остарели вярвания, които често бяха пречка за една пълноценна връзка.
Замислих се за любовния си живот през годините. Така става, като си останеш сама в петък вечер, отдаваш се на спомени, а нерядко и на самосъжаление. От поредицата ми неуспешни връзки в миналото първоначално бях решила, че мъжете са слабаци, че не стават за нищо, че са глупави и мързеливи мамини дечица, които се овесват на полата ти и чакат да се погрижиш за тях. Не помня точно момента, в който стигнах до това заключение, знам само, че с всеки следващ затвърждавах по малко тази своя теория. Какво обаче стоеше зад всичко това? Спомням си, че седнах една вечер след поредната провалена връзка и се замислих къде наистина е проблемът. Щом имам повтарящи се модели и връзки, няма ли нещо нередно и в мен, по дяволите? Защо привличам един и същ тип мъже, които впоследствие не одобрявам, мачкам и роптая целодневно срещу тях? Защо имам познати с щастливи връзки и грижовни партньори, а при мен не се получава? Какво в характера и поведението ми прогонва мъжкарите? За да намеря отговорите, бях започнала да посещавам курсове и семинари и от няколко години работех усилено върху себе си. Успях да развия своята женственост и увереност, започнах да показвам слабата си и нежна същност, да използвам женската си енергия за постигане на нещата, които искам, да търся доброто у мъжете и да се фокусирам върху техните добри страни. Защото такива има, и бях започнала твърдо да вярвам в това. Какво щяхме да правим ние, жените, без прекрасните мъже?! Колко важно бе да им покажем, че имаме нужда от тях, че ни правят щастливи, че без тях не можем и да им дадем онова, което искат – възхищение, уважение, благодарност, прекрасен секс и подкрепа! Само тогава мъжете разцъфват, готови са да поднесат света в краката ни, да се развиват и да ни обичат с цялото си сърце.
Откакто се помнех, бях запленена от психологията, дори често съжалявах, че не записах да следвам това. Надявах се да наваксам с курсовете, които посещавах на тази тематика, с четенето на книги и най-вече с живия живот, със срещите ми с хората и природната ми дарба и интуиция. Преоткривах себе си като умна, красива и забавна жена, с чувство за хумор, страстна и емоционална. Обръщах все повече внимание на външния си вид, харесвах се и се приемах, радвах се на това, което съм, и се стремях да обичам и уважавам мъжете и да търся тяхната помощ и подкрепа.
Отначало ми харесваше да срещам различни мъже и да изживявам емоциите си с всеки един, дори и неприятните – нали така се трупат познание и опит, а и се научават уроците на живота. Всеки един от тях ме доближаваше по малко до този, който наистина исках и търсех. Но когато минеш тридесетте и вече си на тридесет и три, всичко това започва да става някак си досадно, изнервящо и уморително. Също като шофирането в онази джунгла навън и безконечния трафик, който бе удвоил времето ми за придвижване от работа до вкъщи. Да си вече на тридесет и три и да се обърнеш назад, а там да няма почти нищо – това аз наричам липса на стимул и мотивация. Че нямам нищо зад себе си, беше малко пресилено. От известно време развивах успешен бизнес като собственик и главен двигател на сватбена и парти агенция. Умората от непрекъснатото търсене на точния човек обаче се увеличаваше с бясна скорост с всяка изминала година. Най-накрая чувствах, че съм готова за нещо истинско и пълноценно, което да привлека в живота си и най-вече да го запазя и надградя.
Звънът на мобилния телефон прекъсна потока ми от мисли. Върна ме в реалността и ми даде да разбера, че алкохолът и топлата вана не бяха успели да прогонят тези мисли от главата ми. Дали не трябваше да си купя и втора бутилка? Да ме пита човек защо бях взела мобилния си телефон в банята! Нали нямаше кой да ме потърси – скъсах с бившия си преди месеци и дълбоко в себе си бях убедена, че взимам правилното решение, а приятелките ми не бяха на разположение тази вечер. И все пак чинно бях поставила устройството на столче в близост до ваната върху малък зелен пешкир, с който да избърша ръцете си, в случай, че някой звънне. Сърцето ми заби бясно в гърдите и едва не се пребих в бързината да стана и извърша цялата процедура по отговаряне на обаждането. Номерът на дисплея ми беше непознат. Това поохлади първоначалния ми ентусиазъм и натиснах зеленото копче леко разочарована.
– Ало? – извадих най-сексапилния си глас за всеки случай.
– Ема здравей. Иван е. Удобно ли е?
О, ужас! Досадният Иван беше едно старо завоевание, за което просто не исках да си спомням. Обаждаше ми се от друг номер, за да му вдигна. Бляк!
– Здравей. Ами по принцип не много. Казвай! – отговорих вяло и малко грубичко аз.
– Искаш ли да се видим тази вечер? – гласът му беше приповдигнат и изпълнен с надежда.
– Не, Иване, вкъщи съм вече, уморена съм, имах ужасна седмица и не ми се вижда с никого. В момента съм във ваната и се опитвам да се отпусна.
„Защо му каза това, глупачке?! Не можа ли просто да му кажеш, че не искаш да го виждаш никога повече?“, чух гласа в главата си.
– Ооо, идеално, аз знам как да ти помогна да се отпуснеш, не помниш ли?
„Помня естествено, но ми се иска да забравя. Този за кого се мислеше?! За мен беше просто сексуално разочарование от мъж със самочувствие без никакво покритие“.
– Не, наистина не мога. Хайде ще се чуем друг път. Лека вечер! – и затворих ядосана телефона.
Искаше ми се компания, но не и тази. Можех да му кажа по-категорично, че не искам повече да ми звъни, но не събрах сили. Виното бе виновно, да, точно така.
Водата беше започнала да изстива и идеята да остана във ваната вече не беше толкова примамлива. Станах, подсуших си тялото и облякох анцуг и стара тениска. Все още с чаша в ръка се отправих към хола да видя какво дават по телевизията. Очертаваше се поредната тъпа вечер.
По телевизията, разбира се, нямаше нищо. Поредната доза риалити програми, в които някакви се правеха на маймуни в опита си да придобият известност и да спечелят някой и друг долар. Така и не можах да разбера какво ги движи тези хора. Да се покажеш пред цяла държава като истерична кифла, която си бърка в носа и няма представа как да се справи с живота си? Но началото бе дадено преди години, когато масата момиченца видяха колко лесно е да станеш известна, да сложиш чифт силиконови цици и да си намериш бързо богат любовник. Чудех се и на хората, които отделяха от времето си, за да ги гледат, да ги следят във фейсбук, а и не рядко да им подражават. Но трябваше да има от всичко за всеки. Хляб и зрелища за масите!
Превключих програмата, за да не гледам поредната доза простотия, и попаднах на кулинарния канал. Ето това вече беше нещо интересно. Другата ми неразвита страст. Добрата храна е моята медитация, която бе способна да разсее всичките ми негативни мисли, да ме извади от депресията. Можех да седя в ресторант с часове, да опитвам различни ястия в приятна компания, да говоря и да се смея над чаша хубаво вино. Защо не се бях научила да готвя? „Никога не е късно”, помислих си и се залепих за лаптопа, за да потърся кулинарни курсове в нета. След като прерових интернет пространството, си отбелязах три възможности, които реших да проверя още в понеделник. Доволна от свършената работа, се запътих към спалнята. Бутилката вино бе привършена и за разлика от друга вечер реших да не слизам до денонощния магазин за втора. Ще си легна с лаптопа, ще си пусна филмче и ще чакам бога на сънищата да ме пренесе в своето царство. А ако филмът не помогне, ще прибегна до добре изпитания метод. Ще си помечтая, ще напиша мислено поредния сценарий за бурно сексуално преживяване и още докато разсъбличам готиния мъжага, сънят ще надделее и красивите ми мигли ще се спуснат, за да отстъпят място на съня, а той ще се опита да излекува всичко…

Прочетете втората глава тук:

Можете да купите книгата тук:

Коментари

Коментари