Днес ви срещам отново с магнетичната и нежна Елица Великова. Много от вас проявиха интерес към предишните й гостувания, затова реших да я поканя отново. Харесвам енергията й, мекотата й, дълбокия смисъл в думите и посланията й. Ели е един от най-смислените хора, които съм срещала в живота си и от нея съм научила наистина много. Обсъждахме наскоро моите книги, исках да чуя мнението й, което за мен е изключително ценно. Така се роди идеята да поговорим за връзките и секса – теми, които интересуват мнозина и които засягам в поредицата. Разговорът ни стана доста дълъг, затова ще го разделя на две части. Надявам се да получите своите отговори и да си вземете нещо от нашата беседа.
Какво е съзависимост в една връзка, как да я разпознаем и да разберем, че сме нейна жертва и какво да направим?
Много често възприемаме любовта като грижа. Само че неусетно започваме не просто да показваме жестове на грижовност, а да поемаме отговорностите на другия като свои. „Искам да те спася и да ти помогна“ е заложен от детството разрушителен механизъм, но приложен в зрелите ни връзки се превръща в съзависимост. Фокусът ни става изцяло в другия и вниманието ни е насочено към неговото поведение, навици, дори мисли. Нужно ни е да контролираме неговите действия и да се чувстваме нужни, за да може другият да функционира „правилно“. Влизаме в съзависимост, когато чувстваме, че сме отговорни за мислите, чувствата, решенията, поведението, израстването, добруването, проблемите или съдбата на другия. Когато правим неща, които всъщност не искаме да правим, но според нас се налага, за да запазя „хармонията“. Когато прощаваме редовно. Когато системно даваме повече, отколкото получаваме. Когато се опитваме да поправим чувствата на хората, защото ни е важно те да се чувстват добре и да ме харесват, изпитваме вина, дори когато нямаме общо с настроението на другия.
Този тип „обгрижване“ не е доброта. То изисква другият да е „слаб“, а ние – по-способни. И се чудим защо другият не забелязва нашите усилия. Обикновено се чувстваме жертва на нашата добрина. Понякога толкова се ангажираме да се грижим за хората, че оставяме целия си живот в изчаквателен режим. И така, докато се чувстваме отговорни за другите, не поемаме отговорност за най-важното ни задължение – нашият собствен живот.
Действието да спасим някого за момента, ни разсейва от болката да бъдем тези, които сме. Ние не се чувстваме достойни да бъдем обичани, затова сме доволни на чувството да бъдем нужни. Не смятаме себе си за достатъчно добри, затова се чувстваме принудени да направим определено нещо, за да докажем колко добри сме всъщност.
Има доста неща, които можем да направим, но първото е: да върнем фокуса и любовта към себе си. Ако даваш на себе си поне толкова, колкото и на другия, няма да има съзависимост. Ако всеки ден си задаваш въпроса: „От какво имам нужда аз и как да си го набавя?“ ще бъде много по-съзидателно, отколкото раздаването навън. Трябва да разберем, че всеки носи лична отговорност за качеството си на живот и щастието си. Ще осъзнаем колко сме ценни, когато се държим към себе си като ценни.
Какво е най-важното в една връзка, за да може тя да просъществува?
Бих обърнала внимание на формулировката на въпроса. Защо е нужно една връзка да „просъществува“? На какво залагаме, на дълготрайността като ценност? Много от поколенията на нашите родители са живели в патриархалния модел, че разводът е срамен, а отношенията, които са „за цял живот“ са добри. Но понякога приключването е етап от една връзка и ако уважим края на едно чувство и индивидуалния ни път, тогава може да съхраним любовта и да продължим обогатени.
Тоест, една от предпоставките за добра връзка е да не се опитваш да я притежаваш, а да я оставиш да се развива органично. Да правиш осъзнат избор всеки ден дали искаш да бъдеш с партньора си. И да не правиш този избор от страх. Да не търсиш сигурното, а да изпробваш нови неща, нови роли за себе си, нови начини да обичаш. Да не търсиш другия да запуши празнините ти и да те осмисли. Да се чувстваш добре и когато си сам, просто с другия става още по-приятно. Да сте равни и да има взаимно зачитане на различията. Да осмислите, че любовта се развива правилно единствено в усещането на свобода.
Какво е мястото на секса?
Нашата култура подкрепя родителството и семейството, но не толкова живота на двойката. Поради това, на сексуалните отношения често се гледа като фаза за създаване на семейство и след като се роди дете, често отношенията между мъжа и жената започват да страдат. Приоритет стават децата, а всъщност това, което изгражда едно семейство е любовта между партньорите. Тя се скрепява от сексуалността, от продължаващото опознаване в дълбочина, от търсенето на нови начини за свързване, включително и интимно. Ако не се грижим за привличането помежду ни, с времето то се изтощава, точно като вещ, която ни омръзва, ако не намираме разнообразни начини да я оползотворяваме.
Ако сексуалността се измести от други приоритети и я обявим за по-маловажна, тогава изчезва привличането, полярността и интереса към другия. Ставаме все повече „приятелчета“ – и това – при добро стечение на обстоятелствата, ако съществува добро партньорство в други аспекти. Иначе, за съжаление, в повечето случаи става отчуждаване и връзката на някакво ниво приключва. Може да има и любящи взаимоотношения, без да страдат от сексуална агония, но когато сексът липсва не по взаимно съгласие, това може да отвори нетърпима пропаст в иначе задоволителни взаимоотношения. Това важи и за отношения, където сексът присъства, но по неудовлетворяващ начин.
За любовта няма изисквания, тя се случва или не се случва, не можем да я породим, но поддържането на една връзка и привличането в дългосрочните отношения изисква съзнателна инвестиция и желание за участие.
Сексът може да е симптом за проблеми в динамиката на двойката – ако носим травми от детството си, ако сме потиснали сериозен гняв към партньора, ако сме стресирани от работа или житейски ситуации, ако даваме приоритет на децата или други аспекти от живота ни, ако не се грижим за себе си и за тялото си, ако възприемаме партньора си за даденост и гледаме на него като родител или като дете – всичко това води до разпад на интимността.
Сексуалността в двойката може да бъде възобновена, ако отношенията се „изчистят“ от насъбрания емоционален багаж, т.е., ако партньорите са честни и уязвими един с друг. Ако мъжът и жената започнат да използват въображението си, за да породят удоволствие. Ако спрат да възприемат секса толкова сериозно и се свържат със своята жизнена енергия, с игривостта, сетивността и чувствеността си. Ако си позволят да излязат от рутината, да забравят за критиките и обвиненията, да спрат да използват секса като разменна монета и действат предимно в посока на лична наслада в свързването си с партньора. Без скрита цел или спотаено чувство. Без търсене на реципрочност, възмездие, без „даване“ и „получаване“.
Разбира се, двойката може да постигне съгласие и за друг вид партньорство, което може да е изключително силно и устойчиво, без да включва сексуалното привличане. Но това може да стане само с еднакво разбиране за ценностите и приоритетите на двойката.
Има ли табута в секса?
Разбира се, че не. Всичко, което е по взаимно съгласие, инициирано от двамата и даващо и на двамата, е добро и правилно, и много лично за всяка двойка.
Какво се случва, когато мъжът спре да иска секс?
Във въпроса е заложено, че мъжът е определящият сексуалността в двойката, а жената само се „съгласява“ и го „държи“ чрез секса. Както вече споменах, проблемите в сексуалността са проблеми в динамиката на двойката и трябва да се види къде в отношенията може да има дисбаланс и това важи еднакво както за мъжете, така и за жените. Но на първо място трябва да излезем от патриархалния модел жената да се чувства сигурна, само ако мъжът я желае сексуално. Много вредно вярване, което принизява жената и я кара да прави невъобразими компромиси със себе си, с достойнството и качествата си, с тялото си.
Разкажи малко за границите. Важни ли са те? Къде и кога трябва да ги поставим във взаимоотношенията и в секса? Егоисти ли сме ако останем верни на собствената си същност?
Границите и табутата са едно и също нещо. Това са собствените ни ограничения, наложени от моделите от детството, социалната среда, култура, заложеностите ни. Нужно е да уважим границите на партньора, но бих посъветвала да се опитваме да надникнем поне малко извън собствените си ограничения. Ако в двойката има любов и уважение, границите сами започват да отпадат малко по малко. Надскачането на границите идва с доверието. Онова, което може да се определи като „собствената ти същност“, за което питаш – може да се намери единствено отвъд границите.
Елица Великова е психолог и арт терапевт, водещ на семейни констелации, преподавател. Има магистърска степен по Експресивна арт терапия от European Graduate School, Саас – Фе, Швейцария и бакалавърска степен по психология от American University of London, UK. Хоноруван преподавател по Арт терапия в Нов Български Университет, София и водещ на семинари, обучения и терапевтични групи. Специализирала е в широк спектър от психологически и енергийни методи на работа, като лекуване на травми от детството, консултиране, семейна терапия, групи за себеизследване и медитации. Водила е семинари в редица страни, сред които Гърция, Турция, Русия, Литва, Мексико, Италия и др. От 2004 г. работи с възрастни, деца и двойки, като използва методите на семейната терапия, системните семейни констелации, терапия на детски травми и експресивните изкуства в индивидуална и групова терапевтична работа.
Повече за работата на Елица, можете да видите тук
За новини и събития, научавайте от Фейсбук страницата й тук
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:
Елица Великова за белия лист и магията на творчеството
Семейните констелации през погледа на Елица Великова
Наталия Кобилкина – щастливата жена, която трансформира животи
1 thought on “Елица Великова: Любовта се развива правилно единствено в усещането на свобода”